Деградация, безработица, безпаричие, насилие у дома

Темата за домашното насилие в момента е изключително актуална, защото в обществото върви дебат около Истанбулската конвенция.

В България има уредби за защита на децата и жените, но криминалната статистика показва, че те са обезсилени от бездействие и криворазбрани икономии.

Полицията на практика е с вързани ръце, защото докато няма съдебно решение по Закона за защита на домашното насилие, тя не може реално да се намеси, дори да има пострадалия съдебно-медицинско удостоверение за причинени му телесни повреди. Това на практика е така поради действащото ни законодателство, което предвижда нанесената лека телесна повреда, а ако лицата са съпрузи, възходящи, низходящи, братя или сестри дори и средната телесна такава, да се преследват по частен път, а не чрез прокуратурата. Пострадалото лице трябва да си заведе частна тъжба в съда, по която се образува наказателно частен характер дело, в което частния тъжител трябва да доказва виновността на лицето, което му е нанесло телесната повреда. Това е и един от най-съществените пропуски или по-скоро пороци на българското законодателство в тази насока, коментира адвокат Стефан Левашки в dir.bg.

Убежищата за майки с деца, преследвани от партньор, са крайно недостатъчни на брой и не са на държавна издръжка. Почти символичен е достъпът до правни и психологически консултации, до финансова подкрепа на пострадали. Няма помощ за настаняване в жилище, образование, обучение и намиране на работа. Наред с това у нас дори не е криминализирано сексуалното насилие.

Според анализаторите характерът на личността не е достатъчно обяснение за напреженията в днешното българско семейство, над което господства външен фактор – материалните затруднения.

Разходите и липсата на собствено жилище, високите наеми, често са причина майката да предпочете ролята на много търпелив заложник, фактор са и връзката й с децата.

Материалната несигурност се проявява дори в това, че за насилие свидетелстват по-често хора в частния сектор, отколкото в държавния, където трудовият кодекс почти изцяло се спазва.

Затова най-лошата реакция на Истанбулската конвенция не е нито приемането й, нито отхвърлянето й, а по-вероятното – безучастно наблюдение как нещата продължават да се развиват по вътрешна инерция. А главното е, че няма предпоставки да бъде адресиран най-мощният генератор на нещастни семейства – това, че върху основната клетка на обществото се стоварват едновременно всички реформени експерименти върху икономиката и социалните услуги, посочват от АФИС.

Източник: www.dnes.bg, www.dir.bg

Фейсбук коментар